Приказка за монетите - част 1




Една нощ един човек сънувал специален сън: сънувал, че приема няколко монети от ръцете на родителите си. Не знаем дали са били много или малко, нито дали са били хиляди, стотици или дузина, или едва две. Също не знаем от какъв метал са били изсечени, дали са били от злато, сребро, бронз или може би от обикновено желязо.


Докато сънувал, че родителите му му дават монетите, човекът усетил спонтанно топлина в гърдите си. Обзела го голяма радост. Бил много доволен, изпълнен с нежност и спал спокойно през остатъка от нощта.


Когато се събудил на следващата сутрин, усещането за спокойствие и удовлетворение продължавало. Тогава човекът решил да отиде до дома на родителите си. И когато пристигнал, ги погледнал в очите и им казал:


- Тази нощ ви сънувах и поставихте в ръцете ми няколко моменти. Не си спомням дали бяха много или малко. Също не знам от какъв метал бяха, дали е бил благороден или не, но това няма значение, защото се чувствам изпълнен и доволен. И идвам да ви благодаря. Достатъчни са ми. Това са монетите, от които имах нужда и които заслужавам, така че ги взимам с удоволствие, защото са от вас. С тях ще бъда в състояние да измина своя собствен път.

Като чули това, родителите, които като всички родители се чувствали по-велики от признанието на своите деца, се почувствали още по-велики и по-щедри. Почувствали, че могат да продължат да дават на сина си, защото способността да получаваш усилва величието и желанието да даваш. Така те казали:


- Ти си ни един син. Можеш да задържиш монетите, защото те ти принадлежат. Можеш да ги харчиш, както искаш, и не е необходимо да ни ги върнеш. Те са твой подарък, единствен и неповторим. Те са за теб.


Тогава синът се почувствал също велик и удовлетворен. Видял се завършен и богат и можел да остави в мир дома на родителите си. С отдалечаването му неговите крака стъпвали по-твърдо на земята и той вървял все по-стабилно. И тялото му също се чувствало добре, и пред очите му се разкривали ясен път и блестящ хоризонт.


Докато пътувал по своя земен път, той се срещал с различни хора. Придружавали го в определен участък, понякога по-дълъг, понякога по-къс. Някои го придружавали през целия му живот. Били негови съдружници, приятели, интимни партньори, съседи, колеги, сътрудници, включително и противници. Пътят му бил ведър, радостен, в синхрон с духа му и неговата същност. И въпреки, че не бил освободен от физическите мъки, които животът налага, той ги чувствал като част от пътя си.


От време на време, когато обръщал поглед назад към своите родители, си спомнял с благодарност за получените монети. И щом проследял хода на живота си или поглеждал към децата си, или си спомнял за постигнатото в личен, професионален, социален или духовен аспект, се появявали образите на родителите му и той си давал сметка за всичко това, което постигнал благодарение на полученото от тях, и със своя успех и постижения си почитал.


И си казвал, че няма по-добър обогатяващ фактор то произхода. Тогава гърдите му отново се изпълвали със същото вътрешно усещане, което имал онази нощ, в която сънувал, че получава монетите.

В друга нощ по друго време друг човек сънувал същия сън – рано или късно всички стигаме до него… В този сън пристигнали неговите родите и дали в ръцете му няколко монети. В този случай също не знаем дали са били много или малко, дали са били хиляди, или стотици, или дузина, или само две. НЕ знаем от какъв метал били, дали от злато, сребро, бронз или от обикновено желязо.


Сънувайки, че получава монетите от своите родите, този човек почувствал някакво неудобство. Обзело го горчиво безпокойство от усещането за буря в гърдите и мъчителен дискомфорт. През остатъка от нощта спал неспокойно.


Когато се събудил, изпитал раздразнение, което приличало на гняв, но усещал също и жал, и негодувание. Лицето му изразявало страдание и недоволство. С ярост и леко чувство на срам решил да отиде до дома на своите родители. Пристигнал там, погледнал ги и казал:


- Тази нощ ви сънувах и поставихте в ръцете ми няколко моменти. Не си спомням дали бяха много или малко. Също не знам от какъв метал бяха, благодарен или не, това няма значение, защото се чувствам празен, окаян и наранен. Идвам да ви кажа, че вашите монети не са добре дошли и не са достатъчни. Не са монетите, от които имам нужда, не ги заслужавам и не ми принадлежат. Така че аз не ги искам и не ги взимам, въпреки, че са ваши и идват при мен от вас. С тях моят път ще е прекалено тежък и прекалено тъжен и аз няма да стигна далеч. Ще вървя без вашите монети.



И родителите, така както всички родители страдат, когато нямат признанието на своите деца, се почувствали незначителни. Оттеглили се, омаловажени и тъжни във вътрешността на дома си. С безпокойство разбрали, че могат да дават на своя син още по-малко, отколкото досега, защото пред затруднението да даваш и взимаш, величието и желанието да даряваш стават все по-малки и вехнат. Запазили мълчание, сигурни, че с времето мъдростта, която носи със себе си животът, може би ще поправи грешните стъпки на сина им.


Странно е това, което се случило после. След като произнесъл тези думи пред родителите си, човекът се почувствал много силен, по-силен от когато и да е било.


Ставало дума за изключителна сила: свирепа сила, мощна, която възниква въпреки делата и характера на личността. Не била истинска като тази, която е резултат на осмисляне на вече направеното и е в съгласие с предизвикателствата на живота, но въпреки това била страстна и наситена. Била от този вид сила, които оформят образа на човешкото страдание, такава, на която се опираме, когато ни липсват куражът и неоходимата милост, за да приемем реалността такава каквато е и нашите родители такива каквито са. Фалшивата сила, която ни води към противопоставяне на нещата, неприязън към хората и усещане, че сме жертва на обстоятелствата.


С времето този човек щял да научи, че нито една страдание не дава права, нито една личностна позиция, изградена върху рани, не довежда до признание и че единственият смисъл в това страдание е не болката, а желанието да накараш другите да страдат, въпреки че само истинската болка събужда съчувствието. В този ден човекът напуснал дома на родителите си, заричайки се:


- Никога вече.


Човекът се чувствал силен, но в същото време и празен, и нуждаещ се. Въпреки че желаел, не успявал да постигне мир със самия себе си.


И с отдалечаването от дома на родителите си усещал, че краката му се издигат няколко сантиметра над земята и че тялото му не могло да усети естествената си тежест. И чувствал нещо още по-изненадващо: всеки път, когато отварял очи, имал усещане, че вижда едно и също нещо, един постоянен страничен пейзаж.


Човекът развил една особена чувствителност. И така, когато намирал някого по своя път, го съзерцавал с огромна надежда и несъзнателно се питал:


- Това ли е човекът, който притежава монетите, от които заслужавам, така необходими за мен и точно тези, които ми принадлежат; монетите, които не взех от моите родители, защото те не можаха да ми ги дадат по почтен и подходящ начин? Това ли е човекът, който има онова, което аз заслужавам?


В определени случаи отговорът бил положителен и всичко се оказвало фантастично. Влюбвал се и чувствал, че всичко около него е прекрасно. И без да си дава сметка, започвал да очаква, че другият наистина има това, което той не бил взел от родителите си, и че ще му го даде.


Въпреки това, тъй като в началото надеждата, че е открил монетите, изглеждала опияняваща, когато любовта участвала, превръщайки се в една продължителна връзка, човекът откривал, че другият нямал това, което му липсвало, и по-точно онези монети, които не бил взел от своите родители.


- Колко жалко! – си казвал и се оплаквал горчиво от своя лош късмет, обвинявайки съдбата.


Чувствал се разочарован подложен на емоционална буря, която приемала формата отчаяние, безпокойство, криза, разтърсване, ярост, фрустрация. Въпреки че още не го знаел, другият можел да му даде само това, което имал и което отговаряло на неговата позиция, макар и да искал да даде всичко, и да обичал пълноценно. Връзката между двамата възрастни трябва да е изградена на равенство, балансирано споделяне и сексуалност.


В определени моменти от своя живот човекът се сдобил с дете и неговото безпокойство се завърнало по-сладко и по-обнадеждаващо.


Тогава се появил отново въпросът:


...


Очаквайте продължението на 11 февруари!

Приказката е част от книгата "Къде са ми монетите?" Автор: Хоан Гарига Бакарди