Приказка за монетите - част 2

- Дали това тъй очаквано и тъй обичано дете притежава монетите, които заслужавам, които са ми необходими, които ми принадлежат и които не взех от моите родители, защото не можаха да ми ги дадат по почтен и подходящ начин? Това ли е съществото, което има това, което заслужавам?

Когато отново си отговорим утвърдително, било чудесно, прекрасно и той започнал да усеща особена връзка с това дете, учудваща и много тясна, изпълнена с очаквания и копнежи. По несъзнателен начин човекът бил сигурен, че неговото дете притежава монетите, от които се нуждаем, и че то няма да закъснее да му ги даде.

Но времето минавало, и като повечето деца, детето пожелало да има собствен живот и да превърне в реалност намеренията си за независимост. Обичало своите родите и им желаело на-доброто, но желанието да има собствен живот се оказало толкова силно, властно и толкова пленително, колкото сексуалността.

Така човекът един ден разбрал, че детето му не притежава монетите, от които се нуждаел, които заслужавал и му принадлежали.

Почувствал се толкова празен, осиротял и объркан, че изпаднал в криза. Разболял се. Бил към средата на своя жизнен път и разбрал, че нито един довод не бил в подкрепа на неговия живот и нито една мисъл не го успокоявала. Усетил дълбоко в себе си едно „прищракване“ и изкрещял:

- ПОМОЩ!

Имало толкова много страдание в гласа му. Образът му бил разглобен. Нищо не го успокоявало, нищо не го поддържало.

И какво направил?

Отишъл при един терапевт.

Той го приел бързо, погледнал го и казал:

- Монетите не са в мен.

Терапевтът разпознал в очите му, че все още продължава да търси монетите на неправилното място и че дълбоко в себе си желае отново да сбърка. Знаел, че хората искат да се променят, не толкова заради достойнството си, а по-скоро от упорство и по навик.

Но терапевтът, който знаел, че не държи