Приказка за монетите - част 2


- Дали това тъй очаквано и тъй обичано дете притежава монетите, които заслужавам, които са ми необходими, които ми принадлежат и които не взех от моите родители, защото не можаха да ми ги дадат по почтен и подходящ начин? Това ли е съществото, което има това, което заслужавам?


Когато отново си отговорим утвърдително, било чудесно, прекрасно и той започнал да усеща особена връзка с това дете, учудваща и много тясна, изпълнена с очаквания и копнежи. По несъзнателен начин човекът бил сигурен, че неговото дете притежава монетите, от които се нуждаем, и че то няма да закъснее да му ги даде.

Но времето минавало, и като повечето деца, детето пожелало да има собствен живот и да превърне в реалност намеренията си за независимост. Обичало своите родите и им желаело на-доброто, но желанието да има собствен живот се оказало толкова силно, властно и толкова пленително, колкото сексуалността.


Така човекът един ден разбрал, че детето му не притежава монетите, от които се нуждаел, които заслужавал и му принадлежали.


Почувствал се толкова празен, осиротял и объркан, че изпаднал в криза. Разболял се. Бил към средата на своя жизнен път и разбрал, че нито един довод не бил в подкрепа на неговия живот и нито една мисъл не го успокоявала. Усетил дълбоко в себе си едно „прищракване“ и изкрещял:


- ПОМОЩ!


Имало толкова много страдание в гласа му. Образът му бил разглобен. Нищо не го успокоявало, нищо не го поддържало.


И какво направил?


Отишъл при един терапевт.


Той го приел бързо, погледнал го и казал:

- Монетите не са в мен.


Терапевтът разпознал в очите му, че все още продължава да търси монетите на неправилното място и че дълбоко в себе си желае отново да сбърка. Знаел, че хората искат да се променят, не толкова заради достойнството си, а по-скоро от упорство и по навик.


Но терапевтът, който знаел, че не държи в ръцете си монетите, си помислил: „Обичам и уважавам по-силно пациентите си тогава, когато могат същото нещо да направят за родителите им и тяхната действителност, такава каквато е. Помагам им, когато съм приятел на монетите, които им се полагат, каквито и да са те.“ В действителност той вече беше виждал много хора в подобни ситуации и знаел, че пациентът и детето, което продължава да живее в него, също продължава да обича дълбоко родителите си и изпитва преданост към тях, въпреки че болезнените рани и други причини са му попречили да вземем монетите. И също, че въпреки отхвърлянето на родителите детето се идентифицира с тях. И когато не може да ги приеме и да ги обича, не може да обича и себе си. Затова фокусът на терапевта бил любов към всички и всичко.


На това първо посещение терапевтът добавил: „Аз не притежавам монетите, но знам къде са те и можем да работим заедно, за да ги отриеш и ти, както и да узнаеш как да стигнеш до тях и да ги вземеш.“


Тогава той работил заедно с човека и му показал как в продължение на много години имал проблем със зрението, проблем с перспективата. Имал затруднение да вижда ясно. Само това.


Терапевтът му помогнал да промени своя поглед, да приеме реалността по друг начин, по-конкретен и по-отворен към възможностите в живота. Един по-малко зависим от личните желание и егоистичното „аз“, което винаги се опитва да ни владее.

Един ден, докато терапевтът чакал своя клиент, си помислим, че вече е дошъл моментът да му каже ясно къде са монетите. В същия ден човекът като по чудо пристигнал променен. Чертите на лицето му били омекнали.


- Знам къде са монетите – заявил той. – Продължават да са при родителите ми.


Заплакал и заридал. Така дошли освобождението, мирът със самия себе си и топлината в гърдите му. Най-накрая!


Тогава се отправил отново, както преди много години, към дома на родителите си. Пристигнал, погледнал ги в очите и им казал:


- Пред всичките тези години имах проблем със зрението, оптичен проблем. Не виждах ясно. И съжалявам. Сега вече мога да виждам и идвам да ви кажа, че тези монети, които получих от вас в съня си, са най-добрите възможни за мен. Те са ми достатъчни и са монети, които ми прилягат. Те са монетите, които заслужавам и са подходящите, за да продължа напред. Идвам да ви благодаря. Взимам ги с удоволствие, защото са от вас и с тях мога да продължа да вървя по своя път.


Тогава родителите, които като всички родители се възвеличавали чрез признанието на своите деца, отново с лекота запознали да проявяват любов и щедрост. Детето отново могло да бъде дете, защото приемало.


Родителите му го погледали усмихнати и с нежност отговорили:


- Ти си добър син. Можеш да задържиш всичките монети, те ти принадлежат. Можеш да ги харчиш и не е необходимо да ни ги връщаш. Те са твоето наследство, единствено и неповторимо, само за теб. Можеш да имаш един пълноценен живот.

Тогава човекът се почувствал велик и пълноценен. Възприел се завършен и богат. Най-накрая успял да остави дома на родителите си в мир. Отдалечавайки се усещал сила, стъпвал уверено на земята; тялото му също било в добро разположение и погледът му се отправил към светъл път и надежден хоризонт.


Усещал още нещо странно: бил загубил онази ужасяваща сила, която се подхранвала от озлоблението, от мисълта, че е жертва, и примиреността. Той сега притежавам обикновена, спокойна и естествена сила.


Докато вървял по своя път, откривал често хора, с които ходел редом, като придружители в определен участък, понякога дълъг, понякога кратък, а с други оставал завинаги. Съдружници, приятели, интимни партньори, съмишленици и включително противници.


Неговият път бил почтен, радостен, в синхрон с духа му и естествената му същност. Разбира се, не бил лишен от страдание, но усещал, че това наистина е неговият път.


Един ден се приближил до човек, в когото се бил влюбил някога и за когото мислел, че притежава монетите, и казал:


- В продължение на много години имах проблем със зрението и сега, когато виждам ясно, ти казвам, че съжалявам, беше прекалено много това, което исках. Бяха прекалено много моите очаквания и знам, че това беше прекалена тежест за теб и сега я поемам аз. Давам си сметка и те освобождавам. Така любовта, която имахме, може да продължи да се развива. Благодаря ти. Вече имам своите монети.


После отишъл при детето си и му казал:

- Можеш да вземеш всички монети от мен, защото аз съм един богат и завършен човек. Вече съм взел своите от родителите ми.


Тогава детето му се успокоило и си върнало уважението към него. Почувствало се свободно да продължи своя път и да вземем своите монети.


В края на дългото си пътуване човекът решил да обърне поглед назад към преживяното, към обичаното и изстраданото, към изграденото и разрушеното. За всичко и за всички успял да намери място в душата си. Прием ги с радост и си спомнил:

- За всичко има време в живота: време за пристигане, време за присъствие и време за раздяла. Половината от живота е да изкачиш планината и да крещиш с пълно гърло: „УСПЯХ!“. Другата половина е да се спуснеш към светлото нищо, където всичко е свързано с това да се освободиш, да се радваш и да празнуваш. Животът е поредица от случки и ритми, без да престава да бъде мечта.

Приказката е част от книгата "Къде са ми монетите?" Автор: Хоан Гарига Бакарди